Първото голямо каране
В живота често започваш нещо, без да мислиш. Просто така — защото можеш, защото ти се струва интересно, или пък някой ти е казал „айде“. И го правиш, защото ти се вижда добра идея и защото се доверяваш на този някой. Без планове, без драми. Един път, два пъти... и в един момент то става част от теб и живота ти.
🔸 Как започна всичко
Най-опитен беше Доктора. Добри се беше залепил за него някога и покрай него се беше запалил. Идеите в началото почти винаги идваха от Доктора. Както всеки с повече километри, и той си беше чешит. Не съм харесвал характера му — рязък, малко сух, не търпи глупости. Но пък не мога да му отрека едно: преценката му винаги беше точна. Знаеше какво прави, знаеше накъде вървим, и беше като компас, дори когато мълчеше.
Добри беше различен. Обикновен човек, работил поддръжка в тъкачната. По онова време вече беше пенсионер. Не личеше, че е карал толкова, но щом подкараше, разбираше се веднага. Здрав, макар и дребен, с походка на човек, свикнал на труд. Бивш трудовак, както сам казваше — „като ни даваха нормите, аз изкарвах по три“. Беше доста по-възрастен от нас, но не се даваше. Караше с характер, макар и понякога да се пооплакваше. В него нямаше нищо показно — просто човек, който знае какво значи път.
И той беше част от моя път. Не е бил интелект, но това не пречеше да сме си разговаряли дълго.
Аз — 53-ти набор. Доктора беше 50-ти, Добри — 40-ти. Аз бях най-младият и най-зелен. Гледах ги, слушах, и се учех. Но не с цел да ставам като тях — а да си намеря мястото. Да разбера къде ми е силата. В тези първи пътувания тя още не се беше показала.
Планът този път беше прост: караме до Сливен, качваме се на влака и слизаме чак в Златица. Оттам — през Златишкия проход, южната страна на Балкана. После връщане по северната. Толкова. Каквото стане — стане. Важното беше да тръгнем.
🔸 Ден 1 - Златица
Още в Ямбол, преди да тръгнем, се събираме на площада. Гледаме — идва Добри. На колелото му — едно мъничко багажниче, а отгоре... една торбичка с якенце. Ха-ха! Само това. Питаме го: „Това ли ти е целият багаж?“ – „Ами да, какво повече ми трябва?“ Такава му беше философията — простичко, без излишно.
Качваме се на влака за Златица. Пътуваме тихо, с онази вътрешна готовност, че нещо започва. Не говорим много — всеки си мисли по нещо. Гледаме през прозореца и знаем, че отсреща ни чака Балканът.
Слизаме в Златица. Слънцето вече напича, въздухът е сух. Стягаме дисагите, проверяваме всичко. Няма кой знае каква еуфория, но чувството е много специално. Просто сме тръгнали. И знаем, че оттук нататък няма влакове, няма връщане. Само напред.
Пътят от Златица започва полегато, но скоро хваща нагоре. Изкачването до прохода е към 8 километра – нито голям, нито малък, средно около 7%. Нищо страшно, но ако си с дисаги и още не си „влязъл в ритъм“, си е сериозно.
Караме спокойно без да бързаме. Всеки си поддържа темпото – Доктора отпред, Добри зад мен, аз се оглеждам, дишам, усещам как тялото ми влиза в ритъма на началото. Гората покрай нас е плътна, въздухът става по-хладен.
Горе на прохода – както често се случва по тези места – ни чакат местни хора със сергийки. Усмихнати, бавни, спокойни. Продават сладка, пресни горски плодове, сушени билки. Спираме, разбира се. Няма как да не спреш – не заради покупките, а заради усещането, че си стигнал до някакъв кръстопът. И че хората тук са част от него.
Пробваме малко сладко от боровинки, хапваме по шепа къпини, и си говорим с тях. Оттук започва истинският път — надолу към другия свят.
🔹 Спускането от прохода към Етрополе уж трябваше да е почивка, ама не беше. Ремонт, прахоляци, чакъл, камиони — направо ти се отяжда спускането. Но го минаваме. След Джурово свиваме надясно — посока Тетевен.
Край Гложене разбира се тръгваме към Гложенския манастир. Изкачването си го бива, не е за всеки. Но ние не слизаме от колелетата — качваме го с въртене, каквото ще да става. Всеки си мълчи и държи темпото.
И точно когато реших, че сме объркали пътя и спрях, гледам до мен на едно дърво малка табелка: „Гложенски манастир“. Ха-ха — точно навреме.
🔹 Пристигаме най-сетне. Бутаме портата, влизаме… и замръзваме. Защото пред нас е не Раят с кавички, а истинският. Една поляна, широка като стадион — поне сто метра в диаметър. Около нея – каменни постройки, старинни помещения, в дясно – църквата, тиха, спокойна, като застинала във времето.
Аз не издържах. Без думи отидох в средата на поляната, хвърлих колелото и се тръшнах по гръб в тревата. Небето горе е голямо, нищо не мърда. Това… не се разказва. Може само да се преживее.
После – както е във всеки манастир. Палиш свещичка в църквата, постояваш за малко, без много думи. Разменяме по няколко приказки с хората там – усмихнати, тихи, без напън. И ни се иска да останем тук завинаги. Наистина. Но... няма как.
Пътят ни чака.
🔹 Спускаме се обратно от манастира и поемаме към Тетевен. Следва дълъг път през зеленина, а самото шосе – сякаш онзи ден е завършено. Гладък асфалт, завои с ритъм, никакви коли. Чисто удоволствие. Докато въртя педалите, си мисля – това трябва да е част от Джирото. Ако знаеш какво е Джирото, ще ме разбереш. А ако не – все тая. Важното е, че сме тук, че караме, и че светът наоколо е точно както трябва да бъде.
Стигаме Тетевен привечер и трябва да намерим къде да спим. В такива ситуации Доктора е в стихията си. Той и в Ню Йорк да го пуснеш, ще намери най-евтиното място за пренощуване. Било то мазе, таван или нещо между двете — той ще го открие.
Същото важи и за храната. Обикаляли сме с часове, за да намерим най-евтиния супермаркет. Не най-хубавия, а най-евтиния. Той си има система, в която вярва, и си я следва. А ние с Добри – мълчим и вървим след него, защото знаем, че накрая винаги се яде.
И така Иван намира място за спане – както винаги. Нещо като ученически лагер – празен, тих, леко занемарен. Женичка с престилка ни отваря една стая, оставя ни ключа и изчезва. Няма администрация, няма формалности. Перфектно.
Хапваме нещо набързо – вече не помня какво и се тръшваме в леглата. Лягам, свалям си „Атлантика“ от ръката и го закачам на рамката на леглото. Детайл като всеки друг, но ще се върнем на него… по-късно.
🔸 Ден 2 – Тетевен
🔹 Сутринта ставаме рано. Колкото и да си уморен, в планината се наспиваш бързо. Пет минути и вече сме на колелата. Караме около 20 километра, когато се плесвам по челото – Атлантикът! Няма го на ръката ми. Забравил съм го в стаята.
А този часовник и до днес има сантиментална стойност за мен. Спираме. Без много приказки свалям дисагите си, качваме ги върху дисагите на Иван и обръщам. Карането назад е друго – напрежение, време, усещането, че не трябва да закъснея.
Стигам. Всичко е заключено и пусто. Но успявам да отворя прозореца отвън, прескачам вътре – и ето го: Атлантикът си виси спокойно на рамката на леглото, точно както го оставих. Хвърлям се обратно да ги гоня. Колелото лети.
🔹 Сутринта не ядохме. От туризма си знаем – ставаш, стягаш раницата (или колелото) и тръгваш. До час-два, когато се поразмърдаш и слънцето понапече, намираш полянка и закусваш. Така правим и тук – нищо особено, просто опит.
Карам бързо обратно, но гладът ме настига. Истински глад. Не онзи от офиса, дето се чудиш какво да хапнеш, а онзи, в който всяка клетка ти крещи. Оглеждам се наляво, надясно, на едно място ягодки ли бяха, какво беше…
В един момент ми мина през ума – „Абе, Иван може да се сети, да ми остави нещо на пътя…“. Ха-ха, разбира се, че не. И най-сетне ги настигам – спрели на една полянка с някакви пейки, извадили всичко. И те са гладни, но аз… аз бях като вълк през зимата. Е тук беше Голямото Ядене.
След яденето потегляме на изток – към Рибарица и после към Орешака. Там съм уговорил с познат, че ще спим – има си къща и ни чака. Стигаме, настаняваме се, спим. И пак – напред.
🔸 Ден 3 – Орешака
Следващият ден се оказва повратен. Някъде между Севлиево и Габрово попадаме на състезание по мотокрос. Гъмжи от народ, прах, бръмчене, пушек… Отбиваме се да погледаме малко, кой знае дали пак ще видим. Гледаме, поседяваме, после пак на пътя.
Излизаме от черния път на асфалта – Иван отпред, Добри след него, аз най-накрая. И тук се случва.
Пясък, разпилян по асфалта. Добри се подхлъзва, залита, не успява да се овладее – и се тръшва право на главата. Секунди, в които не дишаш. Приближаваме, той не помръдва. Вдигаме го, поливаме го с вода. Очите му се отварят – но бърбори несвързани думи, объркан е. Погледът му е някъде далече.
🔹 Не помня дали тогава вече имахме телефони, но някак се обаждаме за бърза помощ. Пристига линейка – ама от Севлиево. А ние сме по-близо до Габрово. Иван, както винаги, не се церемони – скарва се с тях, че не са за тук, и ги отпраща.
Правим план. Аз тръгвам напред към Габрово. Там се обаждам на сестра ми – те са в Палици. Юлиан хваща колата и идва да ни прибере. Срещаме се някъде – вече не помня къде точно.
В Габрово се събираме с Иван и Добри – идват, криво-ляво. Добри е още замаян. Юлиан пристига… но не щеш ли, фаровете му са угаснали преди малко. Накачулваме се всички в колата и потегляме. Аз светя с ръка навън с онова фарче от колелото. На няколко места само чудото ни спасява. Но стигаме.
🔸 Ден 4 – Палици
В Палици вече сме живи. Добри се е посъвзел, вечеряме, разказваме, смеем се. На другия ден – обратно. Само 80 километра. Път за прибиране. И още една история, която ще се помни.
Понякога не тръгваш с големи очаквания. Просто път, няколко дни с колелото, малко планини, няколко нощувки. Но се връщаш с цяла история за книга. С прах и смях, с глад и страх, с приятелство. И разбираш – не разстоянията те променят, а това, което живееш по пътя. А пътят винаги си струва, когато е с хора, на които можеш да повериш и смеха си, и живота си.