Електра – първият истински урок за живота
Всичко започна в завод „Електра“. Бяхме група инженери, под ръководството на Ванката, нашият бригадир (каква смешна дума), които оживяваха платките на японските Fanuc 20 – CPU за управление на металорежещи машини. Това беше последният, най-висш етап от дискретната електроника. Една от четирите платки съдържаше над сто интегрални схеми. След като мине през вълна на запояване, идваше при нас – и започваше истинската работа. Цял ден пред осцилоскопа, в търсене на студени спойки и прекъснати шини.
Това е далечно подобие на картинка - истинската машина, тогавашният осцилоскоп.
Имахме три, може би четири тестови машини – вече не помня точно. Всичко беше дефицит, но не и духът. Когато японците дойдоха за обучение, една грешка им отнемаше два-три дни. Месец по-късно такива грешки за нас минаваха по десет на ден. Не защото бяхме по-добри, а защото опитът учи.
Когато платките бяха готови, те се вграждаха в машината – наричахме я „гардероба“ заради размерите ѝ. После отиваше при другата група инженери – по силовата част. Те поемаха мощната електроника, която управляваше физиката – ток, движение, скорост. Там често се чуваха гърмежи. Някой отскачаше, друг се смееше. Всички знаеха, че работят с нещо, което няма прошка.
И чак след това – температурната стая. Последният кръг. 24 часа при 45 градуса. Там машината трябваше да оцелее в реални условия. Там излизаха скритите дефекти. И ако нещо се обърка – някой от нас влизаше вътре. Не защото иска. А защото няма друг начин. Влизаш с осцилоскоп и чакаш импулса да се покаже. В жегата. В тишината. Ако не издържиш – машината също няма да издържи.
В „Електра“ се раждаха не само машини, а приятелства. Заводът работи три години, после нещата се сговнясаха. Но аз там се научих да работя. Да не се страхувам от провал. И най-вече – да повярвам в себе си. Това остана. Завинаги.