Карането до Дрента
Понякога не е възрастта, която те прави млад или стар. А пътят. Решението да станеш сутрин, без план, дори без посока, и да тръгнеш. Има хора, които остаряват на 30. И други, които на 60 още не знаят какво е умора. Не защото са по-силни. А защото все още не са спрели.
🔹 2012-та беше силна година. Над 14 000 километра, повечето с Велко. Тогава бяхме в такава форма, че с лекота карахме до Дрента – по идея на Здравко, един по-млад приятел от Сливен. Той предложи маршрута, ние – с Велко, разбира се, приехме. По онова време не беше нужно много – само някой да каже „айде“, и тръгвахме. Само да сме с колелетата сред природата.
В Сливен хапваме банички
🔹 Най-често карахме в събота. Така че към 7 сутринта вече сме в Сливен, след 30-километрово „загряване“ от Ямбол. Закусваме с банички, зареждаме с усмивки и тръгваме. От Сливен естествено хващаме към Бяла. Баирът е сериозен, но за нас е просто загрявка. После – спускане към селото, и оттам още по-високо – проходът Вратник. Отново надолу… и преди Стара Река отбивка наляво, която ни отвежда към село Палици.
🔹 Този участък е един от приказните в нашата махала. Веднъж водих оттам един софиянец – падна му ченето от ахкане. Минаваме през селца и гори, стигаме до Елена, а оттам поемаме още по на юг – крайната точка е Дрента. Село в края на света. След него няма път. Само Балкан. Но там ни чака селски сбор – хора, музика, кебапи, пържени картофи. Сядаме на една маса с покривка (моля ти се), всичко е направено на място, картофите са от градина, кебапите – от местно животно. И вкусът… той не се купува от магазина.
В Дрента на сбора
🔹 Не ни се тръгва, но сме на средата на пътя. А връщането няма да е по същия маршрут. Здравко ще ни покаже още. На Шубеци свиваме вдясно, после на Нешевци – пак вдясно. Стигаме Мийковци – селце с къщи за гости, сгушени в Балкана. Спираме на една такава. Домакинът ни посреща като царе. Рядко вижда хора, камо ли с колела. Сядаме на пейка, пием по нещо и го оставяме да разказва. Той има нужда от това. А ние – само слушаме.
🔹 Тръгваме си, връщаме се до Нешевци и после на север. Минаваме през Илаков Рът (какво име само!), Руховци, Марян… В този край почти всички села завършват на -ци. Не знам защо – така са решили преди векове. Преди да хванем прохода обратно, се отбиваме и до Костел – после пак през Палици и нагоре. Да, това е същият вълшебен път, но в обратна посока не прощава. А щом стигнеш до самия проход – започва дълго, стръмно и за жалост доста лошо изкачване.
Пътчето към Дрента!
🔹 После – Вратника. Оттам нататък – дълго, плавно надолу. Караме с 30… 35… 40. Задминаваме се един друг, не заради скорост или състезание, а просто за кеф. Гледаме се в движение – усмивката на другия, бързината, свободата. Само това ти стига.
Не знам как да го опиша точно. Спускаме се като бесни, но не с ярост, а с радост. И когато усетиш това – че не гониш нищо, освен самия миг – разбираш защо никога няма да го забравиш.
🔹 И точно тук, точно в този спомен, изплува друг. Караме с Велко, само двамата, прибираме се от много далеч. През Балкана, вече през нощта. Небето е чисто, а Луната свети като пътеводна лампа. Караме на фарчетата, както винаги – и в един момент Велко казва:
„Абе тия фарчета за какво са ни?“
Изключваме ги… И караме само на Луна. Пътят е наш. Балканът e стихнал. Това – братко – също не може да се разкаже.
🔹 От прохода стигаме до Бяла. После, разбира се, едно „дребно“ изкачване – което хич не е лесно. После пак надолу – с 50, с 60. И Сливен е пред нас. Разделяме се със Здравко, поемаме към Ямбол – по до болка познатия път.
🔹 И тогава – Хаджидимитрово. Последният баир. „Кошмарът на Добри“, както го наричахме. Един километър мъчение, когато вече си изцеден. Но ние – нали сме ние – към края ставаме на педалите и атакуваме. Не можеш да дишаш – от смях, от емоция, от живот. Велко, по-силен както винаги, крещи:
„А сега Контадор атакува! Еди Меркс е по петите му! Публиката избухва!!!“
И летим нагоре, като че ли не сме минали двеста и кусур километра, а тепърва започваме. Защото някои неща не се измерват в километри. Измерват се в енергията ти, приятелството, в свободата… И в смях, който няма край.