Бревет-уикенд Попово
На гости на Поповския тандем - 5, 6 и 7 октомври 2012 г.
Идеята беше на Цанко и Мариана. Поканиха ни, а ние както винаги, не чакаме да ни увещават. Около 3 секунди размисъл, нали помниш.
Имаше едно време, когато за бревет не се питаше „къде е стартът“ – защото беше ясно: от вкъщи. А ако трасето ще е от Попово, значи те чакат 140 километра на север – за загрявка.
🔹 Петък сутрин, 5 октомври. Аз, Велко и Вальо тръгваме от Ямбол с колелета. Без коли, без трансфери, без суетене. Стягаш багажа, проверяваш гумите и потегляш. Попово ни чака, а там – Мариана и Цанко, нашите приятели, които организират частен бревет по техните си пътища. Неофициален, но напълно истински. А ние въртим – трима души, три ритъма, една посока.
🔹 Караме тия 140 км, да – но с мисълта за гостоприемството, което ни чака. Маршрутът е ясен: Петолъчката, Градец, Котел… После – село Тича. Не може да се забрави това село. После – Омуртаг, а оттам – още малко и сме в Попово. Който е минавал по този път, знае – не е равен, не е лек, но си струва всяка капка пот.
🔹 Пристигаме. Търсим дома им. Питаме един: „Извинете, къде живеят Мариана и Цанко?“ Той ни поглежда, усмихва се и вика: „А, моторджиите ли? Те са тук, надолу по улицата, вляво.“ Оказва се, всички ги познават. И не само с колелата.
🔹 Второто им хоби – или може би първото – са моторите. И не какви да е, а онези сериозни, туристическите, с куфари, каски и километри зад гърба. Те са от онази порода – хора на колела, било с педали или с двигател. Луди глави, но добри. Както си трябва.
🔹 Малко след нас пристига и Камен – от Варна. Бяхме се уговорили. Всичко си идва на мястото. Не е нужно да се звъни, не е нужно да се обяснява. Просто пристигаш, защото знаеш, че трябва да си там.
🔹 А вечерта… Тя не може да се разкаже. Събират се пет-шест души, които се познават само от две-три години, но са преживели заедно такива неща, че няма нужда от думи. Не са просто приятели. Те са братя и сестри. Не – повече. Сядат около масата не като гости, а като хора, които се връщат у дома.
🔹 Най-силният спомен? Малините. Мариана и Цанко, освен всичко друго, отглеждат малини. Декари с малини! А тя – горката – се беше захванала да ни покаже що е това истинско гостоприемство. Затрупа ни. Пресни малини. Малинов сок. Малиново сладко. Малини, малини, малини! Толкова малини не бяхме яли през живота си – накуп, с удоволствие, с усмивка. Това не беше просто десерт. Това беше ритуал на приемане – в дома, в кръга, в сърцето.
🔹 Ставаме рано. В тъмното. Никой не мърмори, никой не се бави. Денят е октомврийски, а светлината – кът. Всяка минута е подарък. Водачът е ясен – Цанко. Това са неговите пътища, неговото темпо, неговият замисъл. Ние – просто въртим след него.
Тръгваме в тъмно
🔹 Мариана остава у дома – къщовница по душа, а след малинената баня от снощи сигурно има още какво да приготвя. А ние поемаме – петима луди, колелета и ден, който тепърва ще се разгръща.
🔹 И започва едно каране. Незабравимо. Те всички са такива, но има някои – по-незабравими. Това беше от тях. Не защото беше най-дългото или най-трудното, а защото имаше нещо… вярно. Всеки на мястото си. Нито един излишен. И пътят – неочаквано хубав.
🔹 Излизаме от Попово и поемаме по неговите пътища – към Антоново, Кесарево, Драгижево, Велчево. Кара се живо, без разтакаване. Всеки си знае мястото, няма глупости, сменяме се във воденето. Не е бързане, ама и не се влачим. Разговори има, смях също – особено на баирите, където става ясно кой какво е ял снощи.
На Антоново спираме за малко
🔹 Някъде преди Капиновския Вальо се отклонява – тръгнал бил към някаква хижа, бил го планирал от по-рано. Никой не се учуди особено. Той си е такъв – чешит. Както и ние, де. Но неговият свят има свои криволици, които не винаги съвпадат с общия път. И това е част от красотата. Не се делим, не се сърдим – просто всеки си продължава по пътя, който го вика.
🔹 Пътят се вие, колелата бършат километри. Някои участъци са по-груби, други – направо летиш. Спирки – малко. Почивки – още по-малко. Караме, защото това правим. Целта е ясна – Капиновският манастир. Там стигаме точно на пладне. Поизпотени, гладни, живи. Слънцето блести в калай, а сянката под дърветата е като благословия. Идеално време за хапване, почивка и малко „инспекция“ на мястото.
🔹 На обяд сме на Капиновския манастир. До реката. До водопада. Там има една малка кръчмичка, сгушена до шумоленето на водата. Наместваме маса точно до водопада. И после е ясно. Нищо велико, нищо помпозно – но точно каквото трябва. Хапване, приказки, смях. Крачолите запретнати, очите присвити от слънце.
Слагаме масата, където ни харесва
🔹 След това – малка разходка из самия манастир. Каменни зидове, мирис на дърво и старо желязо. Не сме тръгнали на поклонение, но уважаваме мястото. Пооглеждаме, кимваме, качваме се на колелата и поемаме обратно.
Незабравима снимка
🔹 До Велчево минаваме по същия път, после завиваме към Дебелец, а оттам – влизаме директно в Търново. Караме през Самоводската чаршия – култово място. Каменни улички, дюкянчета, туристи, ухания. После, естествено – Царевец. Не можеш да минеш през Велико Търново и да го пропуснеш. История, камък, време – всичко на едно място.
Черешката на тортата
🔹 След Царевец няма мърдане – идва ред на Арбанаси. Ако някой си мисли, че е лека работа – да пробва. Баирът не е дълъг, но... ти изкарва душата. Скубе. Хапе. И понякога си мислиш: „Абе защо си го причинявам това?“ – но краката не спират. Защото знаеш, че горе има нещо.
Арбанаси, след отвесното баирче
🔹 Има. Гледката. Из Арбанаси е интересно, старо, живо. А ние сядаме в едно от стотиците заведенийца – има ги на всеки ъгъл. Поръчваме по бира и гледаме надолу – Търново целият се вижда, разстлан по хълмовете, със старините, с реката, с покривите. Това не е просто почивка. Това е наградата.
Арбанаси
🔹 От Арбанаси хващаме пътя през Горна Оряховица, после Долна, после Драганово и Камен. Денят вече се накланя. Светлината изтънява, цветовете се сливат, а очите започват да следят пътя по интуиция. И точно тук започва магията.
Някъде по пътя обратно
🔹 Вече съм ти разказвал – но пак ще го кажа: има особено очарование в карането през нощта. Светът се свива до това, което осветяваш. Звукът на гумите е по-тих, мислите – по-дълбоки. Караш сериозно. Без приказки. Сам със себе си, и с другите – някак по-истински.
🔹 А причината е една – всички вече си мечтаем да видим Мариана. Не като някаква дестинация, а като пристан. След цял ден въртене, тя е като светлина накрая на тунела – с усмивка, с нещо сладко, с онзи поглед, който казва: „Браво, момчета.“ И колелото върви, въпреки умората. Даже по-бързо.
🔹 Пристигаме в Попово по тъмно. Уморени. С леко изтрити гласове и с мазоли на душата. Но доволни. Целият ден е събран в краката, а цялото каране – в очите. Не се говори много. Не се иска.
🔹 Вечерта е като предната, само че след като си минал 200 км с няколко приятели. Нищо различно, а всичко е различно. Същата къща, същата маса, същата Мариана – само че вече си я изкарал от съня и си я донесъл в края на деня, като награда. Сядаш. Пиеш по нещо. И просто си там. Цял.
🔹 Седим вечерта и си говорим колко хубаво беше. Как всичко си дойде на мястото – хората, пътят, времето. И си обещаваме да го направим пак. А аз… аз още тогава знаех. Такива дни не се случват НИКОГА пак. Не че не сме искали – напротив. Но светът си има своите закони. Всемирният разум не позволява повторение на съвършеното.
Защото няма как всичко да съвпадне отново. Нито хората ще са същите, нито мислите, нито въздухът. И ако се опиташ да го повикаш, да го пресъздадеш – няма да стане. Не и така. Не и истински. По-добре го остави в паметта си. Благодарѝ, и го носи със себе си. Завинаги.
🎞️ Кратко видео от онези незабравими три дни – заснето тогава, споделено сега.
🔹 Неделя сутрин. Събуждаме се. Без тежест, без болка. Няма „възстановяване“ – няма от какво. Когато тялото е във форма, то си знае работата. А ние тогава бяхме във форма. Не се напъвахме до край, не се изцеждахме. Слушахме се. И това прави всичко различно.
🔹 Цанко предлага нов път обратно – и разбира се, тръгваме по него. Защото пътят обратно никога не бива да е същият. Това не е спорт, а живот. Минаваме през други села, по други пътища. Искаме да опознаем колкото се може повече места и пътеки от Родината. Това го правим винаги.
🔹 Тръгваме към къщи. Пак минаваме през Антоново, но този път – свиваме на юг. Пътят е приказка. Асфалтът гладък, въздухът чист, денят – благ. Вече сме само с Велко. Камен си пое към Варна.
🔹 Стигаме до Стеврек. А знаеш ли какво е спускането към него? Десет километра летиш надолу по перфектен асфалт. Колелото пее, очите се пълнят, ръцете внимават – защото скоростта не прощава. Това не е състезание, но си жив. Много жив.
🔹 После, естествено – пак нагоре. Тук, из планината, няма равно. Или летиш с 50, или ставаш на крака, за да качиш баира. Това е ритъмът. Това е езикът на пътя. Ако го знаеш, няма умора. Има уважение.
🔹 След Стеврек се изкачваме до Глоговец. Няма проблем, но... после идва спускането – 7 километра до главния път Константин–Майско.
Път ли казах? Обърках се. Това не е път – това е смъртоносно оръжие №… кой номер беше? Неравности, дупки, изненади. Най-гадното на такива отсечки е, че са надолу – колелото се засилва, а ти се чудиш какво първо да пазиш: себе си или каплата. Пропуснеш една яма – и излиташ.
Караме надолу като… Петър Попангелов в слалом. Завой след завой, напрежение в ръцете, очите като фарове. Само че ние не сме на сняг – ние сме върху пукнат асфалт, и няма ски – само гуми, които не прощават.
🔹 След онова смъртоносно „нещо“ при Константин–Майско, най-после излизаме на човешки път. Гладки участъци, кара се с кеф. До Стара река – песен. Дишаш, караш, гледаш настрани. Не се молиш на всеки метър да оцелееш – караш.
Но после идва ред на прохода Вратник. Пак нагоре. Ама това не плаши душите наши, ха-ха! Какво е някакъв си проход, па макар и Вратник? Ние вече сме превъртели толкова баири, че този е като финален поздрав от планината. Приемаме го с усмивка – и на педалите.
🔹 След Вратник е Бяла. Спускането е дъъъълго, като песен без припев. Няма нужда от думи – колелото върши всичко. След Бяла идва последното „баирче“ до разклона за Гавраилово – ама кой го брои? Това вече не е борба – това е сбогуване.
🔹 Остава последното спускане – към Сливен. Дълго. Широко. Гладко. И вече е тъмно. Горе, някъде над главите ни, пълна Луна. Изключваме фарчетата – и започва магията. Караме на луна. Само щурци и гуми. Велко отпред, аз след него, а светът се свил до сребърна нишка, по която вървим, без да мислим.
Онази сребърната, която свързва невидимо двама луди в нощта – и ги води по пътя им. Заедно.
Какво ли ти разказвам… Това не се разказва. Това се случва. Това и Джек Лондон не може да го разкаже. А ние го преживяхме. На два велосипеда. В една нощ. С пълна луна.
🔹 Остават скучните 30 километра до Ямбол. Караме ги като две и две – без мисъл, без усилие. Пътят ни познава, а ние него.
И идва… познай. Хаджидимитровското баирче. Последното. Около 3 километра, добре познато. Няма вече след него. Не че ни пука. Може и да се повтарям, ама това баирче сме го качвали толкова пъти, че ми иде да го пусна на ксерокс.
Наближаваме върха – и Велко става на крака…
Контадор атакува!
Армстронг го следва по петите!
Качваме се горе – и се заливаме. От кеф, от смях, от това, че още можем. Че още сме тук.
Това са трите дни. За подробности - ето
Сега ще кажа няколко думи за Велко
Той няма да види какво съм написал, но.. аз трябва да го направя, защото все още съм жив. И не мога да спра мислите си, те изникват без да ги командвам.
Разказвам, а него вече го няма… И в мен се надига нещо, което не е тъга, не е гняв, не е болка. То е празнота със смисъл. Не дупка, а спомен, който тежи. Велко беше от онези хора, с които не просто караш – живееш. С него въртяхме без суета, без театър. Карали сме стотици километри, делили сме дупки, вятър, щурци. Но тези три дни – Попово, Търново, Арбанаси, пълната луна – в тях имаше нещо повече. Там беше същината.
Сега Велко е… кой знае къде. Никой не знае. Прахът му отплува по реката. Няма го. И няма да се върне. А всички онези приказки на чернодрешковците – "моли се за душата си", "живот след смъртта", "вечно спасение" – звучат нелепо пред лицето на един такъв човек. Велко не вярваше в тях. Нито аз. Жалко е, че милиони се тръшкат пред икони и пълнят гушите на хора, които не са изкачили дори едно баирче с приятел.
Велко си отиде тихо. В пълно съзнание. Без драми, без патос. Просто каза – това беше. Поживях. И точно в това има сила. Поживя, както се живее – с мярка, с истина, с колело и с човечност. И остави след себе си не думи, а усещане. Което няма да избледнее. Никога.