Три дни в Странджа
През гори, баири и през времето – с един млад мъж, който може да ми бъде син
Беше петък, 26 април 2013 г., когато тръгнахме. Бяхме с Васко – по-млад от мен с цяло поколение, но в онези дни това нямаше никакво значение. И макар на хартия да можеше да ми бъде син, аз не гледах на него като на дете. Той вече не беше дете. Беше зрял, умен и отдаден на това, което правехме – същински приятел по пътя.
Това далеч не беше първото ни каране. И няма как да бъде. На такава лудост не тръгваш с човек, когото не познаваш. Три дни през Странджа, над 400 километра, хиляди метри изкачване, неизвестни терени. Там се иска доверие, съгласуван ритъм. Всичко това вече го имахме. А този път – идеята и маршрутът бяха негови. Аз просто приех. Защото знаех, че мога да разчитам на него. И защото исках да видя какво ще ни покаже пътят.
417 километра. 6317 метра изкачване. Три дни из сърцето на Странджа – през селца, гори, хълмове, прашни пътища и спускащи се завои. Местата почти ги нямаше на картата. Но ние ги минавахме един по един, с крака, дробове и воля.
🔸 Ден 1 – 70 км асфалт, после нещо средно
Чаках го в Ямбол. За него трийсетина километра от Сливен са просто загрявка – колкото да дойде на крака. Нямах съмнение, че ще дойде – Васко беше такъв. И дойде.
🔹 Поехме през Каменец, после Стефан Караджово. Там някъде хванахме наляво – към Вълчановското ханче. До тук пътят беше хубав. Слънцето печеше, гумите пееха, краката въртяха. Но после… аха, планината ни посрещна с нейните си условия.
🔹 Спуснахме се към Голямо Буково. Там, по моя инициатива, решихме да се отклоним малко. Предложих да отидем до Голямобуковския манастир „Животоприемний източник“ – бях ходил преди, исках да го види и Васко. И отидохме. Малко „ах-их“, по една свещичка. Манастирът е стар, кротък, и човек си поема дъх там за малко. После обратно в Буково – и оттам нататък… не беше вече за шосейка.
Голямо Буково
🔹 Следваме неговия план – на юг през Кирово, после на изток: Граничар, Близнак, Евренозово… и Звездец – град по документи, но не и по усещане. Ха-ха. Пътищата вече бяха истински тест за байк, не за позьори. Този път и аз бях с планинско колело. Не за красота, а защото иначе просто нямаше да стане.
🔹 Звездец не ми беше чужд. От онези години – военните. Служих в Грудово (днес Средец), а Звездец беше една от точките на трета българска армия. Истинска казарма си беше. Навремето, ако кажеш „Аз съм служил в Звездец“, това предизвикваше страхопочитание. Не беше като другите поделения – тук нещата бяха сериозни. Гора, дисциплина, далеч от всичко. Наряди, оръжие, режим. Сурово място, което оставяше следа в човека.
🔹 И ето ме сега – въртя педали с байк, с момче, което можеше да ми бъде син, по същите тези пътища. Някога – в ЗИЛ, с Калашник на гръб. Сега – с каска, GPS и усмивка.
🔹 Животът е кръгово движение, само че без маркировка. Повтарят се събития – по малко по-различен начин. Появяват се места, на които си бил някога, и те връхлитат неочаквано. Не със шум, а със спомен. Една миризма, едно дърво, една чешма. И изведнъж си отново там, макар че годините са минали. Само че този път... не си същият.
🔹 А ако искаш истинския дух на Звездец — не търси в книгите. Потърси табелата на местния смесен магазин.
„Мас. Газ. Пирони. Патрони.“
Какво повече ти трябва? Ако си мъж, ще разбереш. Ако си бил там, ще се усмихнеш.
🔹 Пълни с впечатления от Звездец, с патрони от смесения магазин (какво друго да си купиш?), поехме на изток – към Петрова нива.
Знаеш ли какво е Петрова нива? Ако не знаеш – трябва да разбереш. А ако знаеш – не можеш да я подминеш. Това не е просто място – това е българската Голгота в Странджа.
Петрова нива
🔹 Там, през 1903 г., 47 души решават да вдигнат Преображенското въстание. Знаят, че ги чака смърт. Знаят, че селата им ще горят. И въпреки това – решават. Без сълзи, без лозунги. Просто – за свободата.
Аз съм тракиец. Българин от Тракия. Не „трак“ – това е дума, натрапена от враговете ни, най-вече от гърците, които от векове се опитват да заличат истинското ни име.
Българите никога не са наричали себе си траки. Това са българи, които са живели в Тракия – нищо повече, но и нищо по-малко. И когато карам през тази земя – не съм просто велосипедист.
Аз съм си у дома. И винаги ще бъда.
🔹 Нощта на Петрова нива не беше просто почивка. Това беше онзи момент, в който няма светлини, няма движение, няма глъч – само тъмнината, Луната и мислите, които не можеш да спреш. Палатката ни беше до самия паметник. До нея – колелата, настрани – малка светлина, знамето, тревата, гората. Легнахме на тревата и гледахме Луната. Всеки си мисли нещо.
Защо не можех да спя. Не от умора. А от мисъл. Те, онези преди нас – са били по-големи, чисти и смели. И започнах да се питам – защо? Какво сме изгубили по пътя? Може би още тогава, когато цар Борис, българоубиецът, е изклал стотици жреци, водачи и мъдреци – заедно с децата им. Може би тогава духът на народа е бил ударен в корена.
Ние и Луната
После дошли гърците – два века духовно заличаване. После османлиите – пет века страх, кланета, робство. После социализмът – сив ред, контрол и панелни кутии. А последните 35 години? Те просто довършиха човека – направиха го също сянка.
И ето ни тук – двама, легнали на Петрова нива. Един, който може да бъде баща. И един, който може да му бъде син. Мълчим. Но не защото няма какво да кажем – а защото всяка дума би звучала слабо. А ние всъщност сме тръгнали да се забавляваме, и някак не ни се иска да го разваляме.
А аз си мисля. Не защото съм учител – а защото искам да предизвикам трепет. У този, който чете. Така както трепери в мен. Защото ако нещо не трепне – няма смисъл да го разказваш.
🔸 ДЕН 2 – Малко Търново и към морето
Лягаме. Но на Петрова нива сънят не е като у дома. Спиш леко. Сякаш си на стража. И се будиш малко преди изгрева – по някакъв вътрешен зов.
Ах, какво знаеш ти за изгрева в гората... Няма звук, няма часовник, само ветрец и изгревът. Не като от електрическа лампа – а истинска, създаваща свят. Гледаш го и разбираш, че още си жив.
🔹 Събираме нещата и поемаме назад към Звездец. Оттам пак на юг. Отбиваме се до Бръшлян – малко отвесно баирче, но си заслужава. Всяка къща носи история. Продължаваме още по на юг – до Малко Търново.
🔹 За Малко Търново могат да се кажат много неща. Град накрая на България – но в сърцето на Странджа. Не е на път за никъде, освен ако не отиваш нарочно. Или ако си тръгнал към Истанбул – през турската (вече) част на Странджа.
Впрочем – тя е по-голямата част от Странджа. И нея сме я минавали с колелетата – ще разкажа някой ден, като ми остане малко ха-ха време.
Някога – оживен, с казарма, училище, живот. Днес – по-мълчалив. И все пак носи някаква стойност, някакво присъствие, което не можеш да обясниш, ако не си го почувствал.
Тук природата не е фон – тя е господар. Хората са останали, защото не са могли да си тръгнат. Или не са искали. Говориш с някого и усещаш – той знае неща, които в града са забравени. Гледа те, без да се чуди кой си, защото няма нужда. Знае, че и ти си странник, дошъл заради нещо.
🔹 Неочакваната среща
Моето усещане е, че нещата не стават случайно. Има нещо – някаква невидима връзка между човеците. Телепатична, може би. Не я осъзнаваме, но тя ни води.
И не щеш ли... в една градинка, в най-южния ни град, виждаме един байк. Но не като нашите, оборудвани за някакви си 400 км. Не – това беше истински велосипед за пътешествие. Натоварен, подготвен. Гледаш го и веднага разбираш – собственикът му не кара за спорт. Кара, защото иска да знае. Кара, защото търси нещо.
Филип Лхамсурен
🔹 Спираме, разбира се. Няма как да не спреш. Такъв велосипед не се подминава. Стои в градинката като знак, като предизвикателство. След минута приближава млад мъж. Спокоен, стегнат, небрежен по най-добрия начин.
— Здравейте, момчета! — казва.
И така го срещнахме. После го опознахме. При него нямаше глезотии и изхвърляния. Тих, ясен, съсредоточен. Знаеше какво прави и защо.
Тръгнал от София. До някъде — с транспорт. После — в Малко Търново. Оттук започва пътят му. Истинският.
🔹 Говорим си - обикновени думи, нищо запомнящо се. Но самото му присъствие беше достатъчно. Тръгва оттук – през Турция, през Грузия, към Русия... а може би и по-далеч. Сам. С колелото и с духа си.
Тогава бяхме изумени. И ние не сме съвсем наред – щом се хвърляме по 400 километра през Странджа – но това беше нещо несравнимо. Без шум. Без нужда да доказва нещо.
Погледнахме се с Васко. Без думи. И двамата усещахме едно и също: Светът не е това, което виждаш в новините. Има още много. Има хора, които го вървят.
❖ Малко отклонение – кой е Филип Лхамсурен
Може би се чудиш кой е този Филип. И защо разказвам за него така.
Филип Лхамсурен е човек, когото не можеш да обясниш с биография. Половин българин, половин монголец. Приключенец – но не от онези, дето си правят селфита по върховете. А истински. Такъв, който изчезва сам в джунглите, с колело или пеш, с раница и карта, и се връща след месеци.
Прекосявал е Амазония. Стотици километри. Минавал е с колело и пеш маршрути, които другите не могат да си представят. Без шум. Без спонсори. Сам. Защото има нещо вътре в него, което го кара да търси.
Тогава не знаехме всичко това. Но го усетихме. Че този човек е от друг калибър. И тази среща остана – като знак.
❖ След като се снимахме – ха-ха, нямаше как да не се щракнем – срещнахме и един местен вестникар. От онези, дето надушват „любопитното“.
— Как се казвате, момчета? – пита.
Ние си казваме имената. А Филип…
— Хм, карай, няма значение – отсича.
Личеше, че му е втръснало да обяснява. Беше минал фазата на самопредставяне.
Така или иначе, в някой вестник от Малко Търново или Бургас сигурно още стои снимката ни – трима мъже, колела, раници… и една среща, за която почти никой не подозира.
А дали Филип ни помни… Кой знае. А и какво значение има. Разделихме се и това е. Няма да си пишем писма я. Пресякохме се за миг – и всеки тръгна нататък, по своята посока.
❖ Но всяка среща с човек на този свят те обогатява. Независимо кой е – селянин от Долно Камарци, помак от Родопите, турчин, македонец, жена, дете… Жив човек – това е отделна вселена. И когато се срещнат двама човеци – случва се магия. Аз така го усещам. Не знам за вас.
🔹 Тръгваме на изток от Малко Търново.
По път, който спокойно може да влезе в някой холивудски екшън – Смъртоносно оръжие 8, да речем. Само че тук няма каскадьори. Няма дубъл. И байковете са истински.
Асфалтът е на парчета. Където го има. Скали, дупки, храсти, спускания, завои, нагоре-надолу. Ако караш невнимателно – директно в гората. Ако пък си се качвал на колело само до магазина – по-добре се върни. Но ако си живял малко… ако си ял прах и си знаеш кормилото – ще се усмихнеш. Защото такова нещо няма да намериш никъде другаде.
Такива рекички бяха няколко пъти
🔹 Пътят ни води през Граматиково – сгушено в корема на планината. После Кондолово – село, останало като сянка от времето, с 20 души и 200 спомена. След него – Българи. Да, така се казва селото – Българи. Тук настръхваш - сещаш се защо. Тук времето не тече като другаде. Хората гледат в очите, не през теб. Ако не вярваш – иди на нестинарите и гледай, за да видиш.
🔹 Село Българи.
Тихо, уж нищо особено… а всъщност – особено. В центъра – нестинарският кръг. Кръг от камък, от памет, от стъпки. Стои си там, сигурно от векове. Непомръднал. И нещо витае наоколо… Не мога да кажа какво е. Не е страх. Не е празник. По-скоро усещане, че си попаднал в нещо по-голямо от теб.
Тук танцуват нестинарите
🔹 След Българи е Костѝ.
Малко селце, а в него – огромна църква. Красиво здание, няма спор. Каменна, с високи сводове и изрисувани стени. Ако я гледаш като архитектура – ще ти хареса. Но ако я гледаш с очите на човек, който помни корена си, ще усетиш друго. За мен това е паметник на заблудата. Символ на това как с кръв са отнели на народа ни естествените му вярвания и са му натикали чужда религия, която го е държала под власт столетия наред.
Църквата в Костѝ
Християнските храмове не будят в мен благоговение, а гняв. Но няма да отварям тази врата тук. Ще го оставя за друг път. Само ще кажа, че няма да се уморя да повтарям – нашият дух е бил силен, свободен и мъдър. И всичко онова, което наричат „езичество“, е било знание, което ни е държало цели хилядолетия. До идването на поповете и ножа.
🔹 След Кости хващаме към Бродилово. Тук в един момент пътят свършва. В действителност – блато. Не шега, не метафора – блато. Няма каране. Слизаме от колелетата и започва ходене и бутане.
Вървим два-три часа, газим през лепкава смес от кал, тръстики, полухрасти и жабешки концерти. Водата стига над глезените. Обувките ти тежат като наводнени камъни. На моменти пропадаш до прасеца и псуваш, но вече си вътре – няма мърдане. Обръщаш се и виждаш, че спътникът ти е на същото дередже. Усмихваш се – поне не си сам в това мочурище.
Някъде по този хубав път
Пиявици, мухи и комари – на рояци, като лястовици. Кръжат около теб, докато газиш в онази воняща, лепкава пустош между Кости и Бродилово. Но ние с Васко не се впечатляваме. Не защото сме някакви герои – просто така сме устроени. Избрали сме този път и знаем, че никой не ни е виновен. Само ние си го направихме.
Вървим. Дори не се питаме защо. Просто си вървим. Мълчаливо. Приемаме го. Това е част от разходката, част от уроците. И това блато е наш учител – и ние го слушаме с кал до коленете.
Тук видяхме черен щъркел – рядкост. Опитах да го снимам, но не помня дали успях. В онзи момент дори не беше важно. Защото нормален човек няма как да разбере какво значи това – да си в нищото, целият в кал, ухапан, измокрен, и да видиш черен щъркел. За нас беше знак. Част от пейзажа. Част от пътя.
И не, не ни притеснява. Напротив. В такива моменти усещаш, че живееш.
🔹 И колкото и да е голямо едно блато – то свършва, брат. Свършва. Изведнъж под краката ти има земя. После – дори шосе. Моля ти се, шосе! А ти си цял в кал, с обувки като броня, с миризма на жабешка планета. Но си щастлив.
Пътят ни е наляво – към Царево. Но я стига, как ще минеш край Бродилово и ще подминеш. Свиваме надясно и надолу към селото.
В Бродилово правим плах опит да изчистим калта и боклуците
В центъра сядаме. Не говорим, не се смеем, не правим снимки. Просто седим.
Чистим кал от краката си, вадим боклуци от връзките, от джобовете. Слънцето пече. Един дядо ни гледа с оня поглед, дето значи:
„Абе вие луди ли сте?“
А ние – не, не сме. Ние само минаваме. Ние сме за малко и ни е добре. Да, добре ни е, смеем се. Смеем се наистина, това е истинско.. може би се надсмиваме на себе си, но аз мисля, че всъщност в този момент бяхме двама щастливи мъже.. Такива моменти са толкова рядко, не знам как да ги опиша.
🔸 ДЕН 3 – Царево
🔹 След Бродилово към Царево има баир.
Много важно – баир. Не някакво шосе с леко наклонче. Истински. Но кой ти гледа – след калта, блатото и жабешкия космос, всичко друго е песен.
Стигаме Царево. Отиваме в някакъв парк до морето. Палатката, каквото там си трябва. Край морето – знаеш как е: хапваме нещо, пием бира. Нищо особено. Тук няма кой знае какви случки. Вече сме пристигнали.
В Царево някаква градинка
Но усещането… то не идва от морето. А от пътя до него. Не от Ямбол по шосето за 100 километра и 4–5 часа каране. А през Странджа – през кал, баири, жаби, пиявици и нощи до паметници. Морето тук не е финал, а награда. И ние сме си я извоювали.
🔹 На връщане нямаше кой знае какви случки. Освен една – кратка среща с човек край пътя, който ни заговори за времената, когато България е била световна сила в производството на мотокари и електрокари. Такива срещи не се търсят – те просто се случват. И винаги си тръгваш от тях с нещо ново, дори да не можеш да го формулираш.
Някъде..
А по-късно, точно когато най-малко ти е нужно – Васко си сцепи външната гума. И сега какво? Вадим каквото имаме – изолирбанд, ленти, парчета гума... Все нещо ще стане. И точно тогава – срещаме група като нас. Шемети. Усмихнати, прашни, без много въпроси. Помогнахме си взаимно. Без много думи. Един гледа, друг държи, трети увива.
Помощта идва сякаш сме я викали
Не знам дали имаме снимка от тогава. Но в главата ми картината стои – едно от онези мигновения, когато няколко непознати души правят едно общо нещо. Нищо велико – просто да се прибереш. Но с малко помощ, с малко човещина… светът става по-хубав.
🔹 От главния път Бургас–Малко Търново до Вълчановското ханче пътят е пак от ония – смъртоносно оръжие, може би част 15. Брутален. Може да те откаже от живота и да ти изпие последната капка воля. Хич не е кратък, но ние го знаем и той свършва до Вълчановското ханче. А тук следва нормален асфалтиран път Бургас-Елхово. За 2-3 дни бяхме забравили какво е това чувство – да не ти тракат зъбите от камъни. И понеже вече сме в зверска форма – вдигаме летвата до непознати висини.
Аз водя, макар и по-стар. Но моят байк е с по-тънки гуми, а на Васко колелото вече е в предсмъртни издихания. Скърца, стене, но не се предава. Тегля го напред – не че го дърпам, ама все съм една идея напред. А той не се дава и за миг. Следва ме по петите - които го познават знаят. А аз го познавам много добре.
🔹 И така – двама глупаци… дали глупаци? – прекосили Странджа. Единият с опит, другият с младост. Не си мерим годините, нито километража. Само вървим, въртим, караме заедно.
А между нас – една невидима нишка. Не се вижда, но я има. Здрава е и не се къса. Може би тя държи целия свят, без той да знае!