До Мелник с Ванката и Гугича
Трябва да е било към 1980-та. Нашият бригадир от ‘Електра’, Ванката, вика какво ще кажете да вземем една седмица отпуск. Ние с Гугича не чакахме да довърши изречението. С нас тръгна и Данчо, шуреят на Ванката.
🔹 Тъй като не ни беше за пръв път този преход през Рила и Пирин, този път решихме да вземем минимално храна. Явно е било в момент на умопомрачение. Та взехме по едно парче сланина, малко хляб (то има по хижите) и разни дребни неща. Странното е, че сме си взели и малко пари - не че сме бедни. Аз изкарвах 2 пъти повече от моите бивши състуденти - все пак работехме в производството като високо-квалифицирани инженери.
🔹 С автобус към Мальовица, долу се отклоняваме към Вада. Стигаме криво-ляво до там. Тръгваме нагоре към Седемте езера по сериозен баир. Не знам дали сме спали там. Споменът ми е когато прехвърлихме баира към Рилския Манастир. Там горе е приказка. Рядко минава някой. И гледката надолу - манастира се показва по някое време от високото.
🔹 Горе над Манастира, спряхме сред едни бели мури и висока поклащаща се от вятъра трева, легнахме кой където му падне и тук стана нещо, което кънти в мозъка ми до ден днешен.
Ванката запя — от онези стари, дълбоки македонски песни:
Костадине, мили сине бре джанам,
кадее одиш бре ката вечер
Гласът му се разля по тревата и мурите. Такива мигове не се разказват — но се носят като камъче в джоба: тежат малко, а разказват цял един живот.“
🔹 Спуснахме се към Рилския манастир. Там всичко е познато, но тогава беше по-просто и естествено – без днешните кебапчийници, търговци и гюрултия. Помотахме се из двора и се дръпнахме към Рилска река, дето тръгва високо горе, откъм Мечи връх. Сега там е оформен пикник кът, тогава беше просто поляна. Събрахме дърва, запалихме огън и вечерта под звездите си свърши останалото – онова тихо щастие, дето не говори много.
🔹 За нощувката намерихме някакви шперплатови плоскости за отдолу, а от „Електра“ си носехме онзи огромен найлон за нашите ЦПУ-та. Покрихме се четиримата с него, като под палатка. На сутринта разбрахме защо сме го мъкнали: надигнахме найлона и от него се изляха буквално няколко кофи вода. Представям си как щяхме да сме, ако го нямахме – мокри до кокал, а денят тепърва започваше.
Това трябва да е било Рилска река.
🔹 После — дълго, равномерно ходене плавно нагоре срещу течението на реката. Пътеката диша заедно с водата; крачим и слушаме как шумът бавно се снишава, докато тревата става по-рядка и въздухът — по-лек. Най-горе е Голям Мечи връх (2617 м) — не скали и катерене, а висок тревист баир, кротък купол, който се минава с търпение, не със сила. Преваляме го и тръгваме все надолу по трева на огромни туфи — онези, които разместват глезените и те карат да избираш стъпката — докато пред нас не се покаже хижа „Македония“. Хубава е, тиха и малко посещавана, защото е на края на планината. Има дори път до нея откъм Бистрица и Благоевград.
Надолу към х.Македония
🔹 В ‘Македония’ спим в легла — лукс, ха-ха. Сутринта решаваме да си направим снимка за поколенията. Вадя Зенита, навивам самоснимачката, опирам апарата на един камък пред хижата, нагласям кадъра — щрак, и тръгвам в спринт към „мястото си“. Сядам, издишвам… и в тоя момент хижарското куче решава, че фотографията е неговата работа: допъпля до апарата, подуши обектива и, разбира се, влезе в кадър точно в последната секунда. Аз кипвам, а другите се заливат от смях. На снимката — трима сериозни, един ядосан и една мокра муцуна на преден план. Оттогава това стана нашият любим кадър от „Македония“.
Спомен от Македония!
🔹 От ‘Македония’ тръгнахме към Предела през Капатника. Дълъг, труден преход: с всяка стъпка надолу жегата се качваше нагоре, водата — не. Пътеката тънка, хвойната дере прасците, а манерката кънти на празно. И змии — много. На едно място пепелянка пресече пътеката пред нас; Ванката, без да мисли, извади брадвичката и я довърши. Глупаво, да — днес така го наричам; тогава това беше рефлексът на жегата и нервите.
🔹 На Предела слязохме умрели от жажда. „Бирa?“ — питаме един местен. „Ей там има…“ — и с онзи техен усет за разстояния, дето не се мери в километри, а в живот. Вървим по шосето двайсет минути и готови да се откажем — барака. Надничаме през тезгяха и виждаме корито поне два метра, пълно с буци лед и бира. Не казахме „здрасти“ — грабнахме по една. Знаете ли колко бързо се излива бира, когато я обърнеш надолу? Девет секунди. На Предел го измерихме научно. Дори не съм се сетил да снимам, щеше да е хубав спомен. Но тогава само бирата ми беше в ума.
🔹 Сега се сещам, че минахме и през Разлог. Там имам близки на семейството на мойта жена. Та от там си взехме пак сланинка, щото я бяхме привършили. Явно още не бяхме разбрали опустошителния ефект от еднообразната храна. Но като си на 30, това са дреболии, които се преодоляват.
🔹 Съживени тръгваме към Яворов — пак нагоре, пак дълго. Вървим до късно и по тъмно пристигаме на хижата; последните метри вече са сериозно стръмни, камъкът хрупка, раменете пламтят. Спим като бебета, никакви сънища, потъваш в леглото и.. след миг се събуждаш - Слънцето вече наднича зад хребета.
🔹 На сутринта идва най-дългият и труден преход — Яворов–Вихрен, към единайсет часа. Качваме се на билото и тръгваме по него — небето на една ръка, вятърът в гърба. Кончето е познато на много хора; а който не го е вървял, само може да съжалява. Въздушен ръб, стъпка, дъх, стъпка — гледката се разлиства на всички посоки.
Този ден беше от онези, в които уж нищо не се случва, а всичко се случва всяка секунда!
На Кончето
🔹 Не съм сигурен къде спахме — на Вихрен или на Бъндерица. Ако е било през Бъндерица, значи сме минали през Големия Казан — северът на Вихрен като каменен амфитеатър, изумителен и малко страшен. Това са кадрите, които държат деня жив.
Някъде по пътя.
🔹 Следващата точка е Тевното. Пак огромен преход — само по големи каменни плочи и камънаци. Стъпка върху плоча, търсиш следващата опора; камък говори на камък, коленете броят метри. Накрая езерото изскача внезапно, като огледало, пуснато сред лунен пейзаж — поредната неземна красота. И пак усещам безсилието на разказвача: тук думите все не стигат.
Някъде..
🔹 Тогава се водеше заслон — как е сега, не знам. През лятото имаше нещо като хижар, с елементарни задължения; повече пазач на мястото, отколкото стопанин. Не помня дали имаше чаршафи. Горе, под тавана, имаше едно помещение с към трийсет „легла“ — нар до нар, торби, които шушнат, и покрив, който се обажда при всеки порив на вятъра.
На Тевното
🔹 Сутринта хващаме надолнището — от 2500 почти до нула. Камъкът сменя гласа си, тревата изтънява до прах, въздухът натежава. Серпентин след серпентин, и ето ги пясъчните пирамиди — светли зъбери, между които Мелник се подава като оазис с мирис на прах и грозде.
🔹 Сядаме в кръчмата — дървен стол, каре на покривката, прибори, които дрънкат като от училищен стол. Капки пот падат право върху кюфтетата (или каквото беше), ние се смеем — не от добър тон, а от чистото щастие, че сме долу и че сме живи.
А мелнишкото вино… за него могат да се напишат трактати, както казва Бърдаров. Охладено и влиза като жива вода в тялото ти след 5 дни в планината.
🔹 Всички се понапихме, но Гугича направо сдаде багажа. Докато се прибирахме, се провикваше по улиците — дали от емоция повече или от виното, никой не може да каже. Мелник му отвори гърдите и той пя по свой начин.
🔹 Сутринта — обратният път. Гугича повръща през петнайсет минути, блед като стената. Няма как: събираме последните стотинки и го качваме на автобуса. Защо нямахме пари — не помня. И няма значение. Важното е, че го изпратихме да „спаси кораба“.
🔹 Оставаме двамата с Ванката. Хващаме пътя към главното шосе и Сандански. Храна — никаква. В едно село влизаме в магазинчето да купим хляб. Жената казва: „Чакам го.“ Ванката: „А няма ли някой изостанал от вчера?“ — „Ааа, имам.“ — „Еми отрежете ни половин, нямаме пари.“ Тя се връща: „Не мога да го отрежа, камък е.“ Ванката се засмива: „Дай аз ще го отрежа!“ И така — с половин вкаменен хляб в раницата тръгваме нататък.
🔹 Планът е ясен: да се доберем до Брежани, селото на Ванката — около 40 км. На изхода на Сандански правим плах опит да стопираме. Сменяме се да махаме, търсим очи в стъклата. Прах, жега, раници. Накрая се отказваме — кой ще качи двама мръсни, прашясали, с рамене, които вече горят?
Китайските кецове - тогава нямаше по-добро от тях за лятото.
🔹 Ясно беше: шосето е наше. Сметнахме — за да стигнем Брежани до полунощ, трябва темпо 7 мин/км. За справка: лекоатлет на леко кросче бяга с 5 мин/км; ние — с раници и гладни. Съблякохме се по фланелки и къси гащи, стегнахме китайските кецове и включихме режим: на всеки час — 2 минути почивка. Махахме на колите два-три пъти, белким някой спре, после се отказахме — кой да качи двама прашни с „къщи“ на гърба.
🔹 Стигнахме Кресна, повъртяхме се на гарата, а там Ванката извади номер за учебник: продаде една химикалка на някакво хлапе за два билета до следващата спирка. Ха-ха — логистика по рилско-пирински: асфалт, сметка, и малко търговия.
🔹 Стигнахме до Черниче — май така се казваше. Оттам се отклоняваме за Брежани и пак вървим. По пътя — сватба: кларинет и тъпан в далечината, колони с ленти, хора по дворовете. А ние вече сме толкова гладни, че миризмата на печено направо ни завива главите. Накрая стигаме — единайсет вечерта. На портата се показва майка му: „Иване, къде ходите бе!“ — „Мамо, дай да хапнем…“ И се почва едно ядене: селски хляб с дебела кора, сирене и домати с мирис на слънце. Нищо повече не трябваше.
Това беше. На другия ден, като се разхождахме из селото, краката ми бяха като дървени. После — към София. И пътят се затвори като хубава книга.