Жрецът и попът — два свята, две цивилизации
Жрецът в древната българска култура не е бил нито господар, нито посредник между човека и някакъв бог. Той е бил мъдър съветник, лечител, наблюдател на природата, пазител на знанието за звездите, билките, ритмите на живота. Не е живеел в злато, нито зад стени. Не е изисквал нито прошка, нито подчинение. Жрецът е познавал световния ред и е напътствал хората как да живеят в хармония с него.
Той е можел да вдигне на крака ранен боец, защото познавал силата на билките и духа. Знаел е кога да се сее, кога да се прибере плодът, кога да не се тръгва на път. Говорел е с огъня, водата, вятъра. Вярвал е, че човекът не е грешник, а частица от големия ред. Затова хората са го уважавали — не от страх, а от признание.
Попът, наложен по-късно с меч и страх, е съвсем друга фигура. Той не служи на природата, а на църква. Не познава силите, а повтаря догми. Обявява човека за грешник още с раждането. Настоява за подчинение, кръщение, десятък и изповед. Не разбира от звезди, но държи ключа за рая. Попът не лекува, той обещава.
Жрецът знае. Попът вярва в откровени измислици. Жрецът пита. Попът казва „така пише“. Жрецът служи. Попът иска.
Затова, когато Българинът бил покръстен насила, не само вярата му била пречупена — духът му бил стъпкан. От човек, който гледа звездите, се превърнал в човек, който гледа пода на храма. От пазител на знание — в просяк на прошка. Това е травма, която още не сме излекували.
Но в кръвта помним. И по малко се връщаме. Не към старо езичество, а към нещо по-дълбоко — спомен за истинска, жива връзка със света.