Най-страшното робство е доброволното
Робът, който се бунтува, още не е напълно роб.
По-страшен е онзи, който се е научил да казва „благодаря“ на господаря. Който се гордее, че носи чужда униформа. Който доброволно се отказва от себе си, само за да бъде „в реда на нещата“.
◆ Днес робството не идва с вериги, а с формуляри
Никой не влиза с меч в ръка. Не горят села, не отвеждат хора в окови. Днес робството идва с обяснение, с договор, с усмивка.
„Подпишете тук. Така ще е по-лесно.“ „Съгласете се. Всички го правят.“ „Това е пътят напред.“
И ние се съгласяваме. Доброволно. Защото не искаме отговорност. Защото някой друг ще решава вместо нас. И ще ни дава „стабилност“ – тази нова дума за сън.
◆ Българинът се умори от бунта
След векове на страдание и унижение, народът ни се е изтощил. И днес мнозина гледат на свободата не като на благословия, а като на бреме.
„Какво ще ядем, ако не сме част от системата?“ „Кой ще ни защити, ако не сме в съюзите?“ „Кой ще ни даде пари, ако не слушаме?“
Това не са въпроси на разум, а на уплашена душа. Робството вече не е наложено – то е избрано. И точно това го прави толкова дълбоко и коварно.
◆ Истинският враг вече не е чуждият, а вътрешният страх
Страхът да мислим. Страхът да решаваме. Страхът да носим отговорност за съдбата си.Страхът да се противопоставим, защото „може да стане по-лошо“.
Така сами ставаме надзиратели на себе си. Всеки, който зададе въпрос, бива сметнат за заплаха. Всеки, който откаже да се подчини, става „луд“ или „екстремист“.
◆ Но душата не се лъже
Дълбоко вътре в нас все още живее споменът за свобода. Не политическа, не законова, а истинска – духовна.Живее в песните, в думите на баба, в тишината на планината. В онзи вътрешен глас, който пита: „А това ли си ти? Така ли искаш да живееш?“
Най-страшното робство е доброволното. Защото е прието без бой. Защото не оставя белези по тялото, а по духа.
Но и то не е вечно. Защото рано или късно един човек ще каже „не“. И след него още един. И тогава доброволното робство ще се разпадне – не с революция, а с пробуждане.
А пробуждането започва с въпроси:
„Аз ли съм това? Татко така ли ме учеше?“