Част 2: Паметта като първа линия
🔹 Част 2 от поредицата "Какво ни готвят – и как да се защитим"
Защото не можеш да се защитиш, ако не знаеш кой си.
Паметта не е музей. Не е само почит към предците. Тя е жива система, която ни казва кои сме – и кои не сме. Когато една нация загуби паметта си, тя става лесна за пренаписване. Празна дъска, на която могат да нарисуват каквото си искат.
Българите не просто са загубили части от паметта си – те са били принудени да я забравят. Покръстването, робството, социалистическият човек, глобалният потребител – всичко това не е просто история. Това са удари по паметта.
Именно затова първата крачка към защита е да си върнем истинската си памет. Не тази от учебниците, а онази, която идва отвътре. Тя не започва с “някога”, а с “аз помня”.
Помниш ли какво е било да имаш род? Да имаш старейшина, а не началник? Да вярваш в себе си, а не в чиновника? Помниш ли какво е да знаеш, че животът има смисъл, отвъд сметките и екрана?
Тази памет не се връща с лозунг. Връща се с търсене. Със спомени от дядо. Със слово. С песен. С усещане, че нещо липсва – и че това нещо е живо в теб.
Когато един народ си спомни кой е, вече не може да бъде напълно покорен. Може да бъде победен временно. Но не и пречупен. Защото той носи нещо, което не може да се убие – собствена душа.
А ако забравим – ще приемем всичко. Ще влезем в системата с усмивка. И децата ни ще учат за нас като за мълчаливи съгласни. Това ли искаме?