Килифаревски манастир
Един ден, насред юли 2012-та. Когато хората си седят под климатиците, или са на море, или в балкана… има и други. Луди, като мен. Които тръгват, където им видят очите. В жегата. С колелото. Не ме питайте защо – ще се затрудня с обяснението.
🔹 Но този път не беше съвсем безцелно. Най-често тръгвам с идея – макар и смътна. Този път беше Палици, където сестра ми имаше къща, а майка ми прекарваше всяко лято – от пролетта до есента. Сега и двете ги няма. Там вече ходи Юлиан – сам. И той е с рак, но още се държи.
🔹 Дълъг път ме чакаше и тръгнах по тъмно, както обикновено. Юли е, горещниците. Кара се, докато още се диша.
На такива еднодневни преходи не се носи почти нищо. Тънка грейка за вечерта, сандвич за всеки случай. В шишето – енергийна напитка. Още една – в прахообразен вариант. Без това си обречен. Жегата ще ти вземе поне 5 килограма.
🔹 Минавам през Безмер и Бозаджии. Обичам го този път, въпреки че съм с шосейка. Няколко километра се вият през нивите — половината е гаден трошляк, в който можеш да паднеш всеки момент, ако не внимаваш. Но после… после е мек път между нивите — когато е сухо, той е почти като асфалт, само че красив.
🔹 След Бозаджии вече е хубав асфалт, а това е рай за колоездача. Няма по-голям кеф от това да кръстосваш малки селца, когато пътят е добър – нито коли, нито бучене, нито миризма на изгорели газове. Само ти, пътят и топлия въздух. Някъде в Младово или Коньово спирам за едно кафе – както винаги, кратко, но точно навреме. После излизам на главния път Сливен–Нова Загора – онзи „гадния“. Мога да напиша цял том как се кара по такъв път. По нашите шосета вдясно от непрекъснатата бяла линия почти няма ниша – нула. Така че караш точно по ръба, по самата линия. Колите минават на сантиметри. Трябва да си съсредоточен до крайност. Иначе става лошо.
🔹 На Нова Загора свивам надясно към Гурково. Тук има 5 км изкачване с максимален наклон 8%. Не е кой знае какво… тогава. Миналата година го минах пак — вървях последната третина. Годините, ах, годините.
После минавам край Жребчево. Той е красива гледка. За да ти е гадно, тук има едно село, което е 90% цигани — смрад, грозни хора, бумтящи маанета. Минавам бързо, че ще се задуша от грозота. Следват 2–3 км едри павета — почти най-грозният вариант за шосейка. Те и на световните класики за това им правят такива участъци. Ако питаш мен — не знам защо го правят.
Стигам до Гурково. Малко хубаво градче. Изяждам един сладолед family — нали знаеш какво значи. Family означава, че е за цялото семейство. Аз си го изяждам сам.
🔹 От Гурково следва Хаинбоаз. 22 километра до горе. Не е тежък, само последните няколко километра са зор. Но не се плаша, аз този проход съм го качвал много пъти, и насам и натам. Гледката горе винаги е хубава и можеш да хапнеш, да пиеш бира.
А после... летя надолу. 25 километра спускане, без да пипаш педалите. Само да държиш кормилото здраво и да внимаваш. Велосипедът пее.
Вече съм в равното. До тук са към 120 км, а наближава обяд. И виждам чешма.
Тогава тая чешма не беше просто чешма. Тя е райска порта. Коритото е олтар. А водата – свещено кръщение на лудите на две колела.
Подпирам шосейката и без грам мисъл – само с тялото, с онова вътрешното „време е“ – се плъзвам вътре. Цял. С екип, с чорапи, с каска ако щеш. Не ми пука. Нищо не ми пука. Само студът, който ме разцепва на две, и усещането, че все пак съм жив.
И тогава идва онзи момент… Седя в коритото, гледам небето, и съм в пълен покой. Няма свят. Само аз, водата и колелото.
Казвам ти, брат, такива моменти не се разказват. Те се помнят!
Мисля си - нямаше кой да ме снима. Ха-ха, да бе, голяма загуба — че кой щеше да разбере какво има в тая снимка? Някакъв мъж лежи в корито под чешма... И какво? Никой нямаше да види онова, което се случва вътре.
Щото тая снимка, ако я имаше, щеше да е само за фейсбук. А споменът, братче, си е за сърцето. И то не като кадър, а като усещане: как водата влиза през яката и излиза през гащите, как кожата писва, а душата пее.
Снимка? Я стига. Който не е лягал в чешма в жегата след 120 км — и без снимка не би го разбрал.
🔹 Излизам от коритото. Няма бърсане, няма смяна на дрехи и други глезотии. Само тръгваш — така, както си. Жегата вече не те интересува. Пътят зове, а тялото се е събудило отново.
Наближавам Килифарево, и точно тогава в периферията на погледа ми се мярка табелка: „Килифаревски манастир“. Изобщо не беше в плана, но когато си сам, планът е излишен. Решавам на мига — отбивам се.
🔹 Минавам край зеленчуковата градина на манастира — гледат си тук домати, чушки, каквото трябва. Пътят е тесен, обрасъл. Стигам до задната страна на манастира — мястото, което с кола няма как да видиш. Едно малко мостче над рекичката (Белица се казва), а след него — скрита в стената, почти невидима вратичка. Тихо се прокрадвам вътре. Тук минават само монасите… и аз. Ха-ха.
🔹 Оставям Килифарево зад гърба си и преди да стигна самия град, свивам вдясно. Минавам през Плаково, после завивам на юг. Тук започват селата на -ци — така си ги знаем. Духът се сменя, пътищата стават все по-тихи.
🔹 Завивам на изток и скоро съм при моста на язовир Йовковци. Това е специално място. Много пъти сме минавали оттук — с компания, с Велко, с Иван, с кой ли не… Язовирът е огромен и пълно с рибари, всеки път спираш за малко, без дори да мислиш защо.
🔹 Следват още от онези -ци -ци (неее, не цици). Пътят вие наляво надясно и ето ти я Елена. Хубаво е това градче. Спокойно, подредено, с хубав въздух и тихи улички.
🔹 Продължавам на изток, но някъде там… обърках посоката. Не знам как стана. Тогава вече имахме телефони, звъннах на мама да ме ориентира — и тя, разбира се, веднага схвана. На село Марян, където е завоят за Палици, свих вдясно. Само 5 километра остават, но в жегата и след 160 километра… този финал е друг свят.
🔹 Не са дълги баири. Кратки, но тежки. Болката в мускулите е особена — не защото нямаш сила, а защото всяко движение преминава през нещо кисело и смазващо. Дали е мравчена киселина, или друго — не знам. Но има неща, които не се описват. Само се помнят.
🔹 Пристигнах в Палици по тъмно. Там всичко си е като у дома. Познато, тихо, наше. Само Юлиан клати глава — „Ти не си добре“ — ама аз съм свикнал. Той още се чуди защо го правя. Но после сядаме на ракийка, приказваме си… и вече съм „добре“. Няма нужда да обяснявам.
🔹 Това беше. На другия ден се прибрах у дома. Ама какво са 80 километра — кой ги брои. След такъв ден и такава вечер... това е само един дописан ред.
🔹 Понякога човек има нужда да тръгне сам. Не защото му е тъжно, а защото нещо го зове отвътре. За да чуе себе си. Да си припомни кой е. Пътят не винаги води към нови места — понякога води към хората, които вече ги няма. Понякога води към себе си. Или към една стара чешма, едно корито със студена вода, един мост над Белица, една врата в манастира, която се отваря само за монасите... и за теб.
🔹 Не търсиш нещо велико. Но когато се върнеш, усещаш, че си преживял нещо истинско. И то остава в теб завинаги — не като героизъм, а като спомен за един ден, в който си бил жив, напълно.