С колело до връх Ботев
Понякога любовта към планината се смесва с колелото. А понякога и със семейството и децата. И тогава картинката става пълна.
Този спомен е от 2011 година – среща на рандоньорите, приятели, зверско изкачване и лудо спускане. Едно пътуване с колела към връх Ботев, което не прощава, но подарява незабравимо. И което още трепери в ръцете ми.
🔹 Идеята беше на рандоньорите – събиране на свои хора, без фанфари. Дойдохме 50–60 души – кой сам, кой със семейството си. Аз бях с Иван, жена ми Невена, и децата Борис, и Вяра.
Вярка с байка на тати.
🔹 С колите стигнахме до село Тъжа. Там, още в самото начало, се случи нещо дребно, но паметно. Знаех, че утре следобед, когато се върнем от върха, колата ще е стояла цял ден на слънце. Стари туристически номера. Без да се двоумя, я откарах встрани, под едни дървета, които да пазят сянка точно тогава. Не го мислех за нещо особено – просто логично.
А когато на следващия ден се прибрахме, Борис – той караше надолу до Калофер, докато ние се спускахме – ми каза: „Тате, ти ме уби! Слизаме от Тъжа и аз не мога да намеря Мицубишито. И го намирам – малко встрани, на сянка. Другите коли треперят от жега. Как изчисли, че като се върнем, колата трябва да е точно там?!“
Усмихнах се. Защото не беше заради изчисления. Беше просто навик – да мислиш напред.
Борис тогава правеше с колелото, каквото си иска.
🔹 Оттам – всички на велосипеди. Дори децата караха до хижа Тъжа. Пътят не е много труден, но е достатъчно дълъг и прашен, за да си го спомнят. Караха достойно.
По пътя към хижата. Това е нещо безценно - децата ми вървят с мен!
🔹 На хижата – почивка, храна, смях. Там останаха всички, които бяха дошли заради духа, а не заради върха. А на сутринта – тръгнахме само ние, лудите. С планинските байкове, нагоре към връх Ботев. Нямаше друг вариант – нито пеш, нито кола. Само колело. Само ти, камъните и планината.
Това е от онези моменти, които не могат да бъдат разказани
🔹 Изкачването е брутално. Безмилостно. Където не можеш да караш – буташ. Където не можеш да буташ – стискаш зъби. Но гледките, въздухът и онази тишина над облаците ти казват, че си жив. И че си избрал нещо истинско.
🔹 На върха – без много приказки. Само вятър, снимки и хора, които не се страхуват от умората. Но истинският изпит започна надолу.
🔹 Спускането от връх Ботев с велосипед не е просто екстремно – то е риск за живота. По скалите и камъните, с тресящо се предно колело и ръце, които трябва да стискат кормилото до край. Аз и Иван паднахме само по веднъж – за щастие леко. Но долу, в равния път, ръцете още трепереха поне 40 минути. Не от страх, а от напрежението, което остава в костите.
Слязохме в Калофер, а ръцете ми още жужат от спускането
🔹 Това е един от онези спомени, които не избледняват. Не заради височината. А заради пътя дотам. И защото децата бяха с нас. Видяха, че може. Че се върви и когато е трудно. Че върхът не е място – а избор.