Карадере и нос Емине
Беше лято, вероятно 2013-та. Васко се обажда:
– Измислих къде да ходим събота и неделя, идваш ли?
– Идвам, казвам, преди да питам къде.
🔹 От Ямбол и Сливен потегляме към планината. Срещаме се на Петолъчката. Васко е с баш планинския си байк — същият, на който някога сме му връзвали скъсаната външна гума с каквото ни попадне. Аз съм с моето старо „Мондиа“ — швейцарско, модел някъде от ’68-ма. Иван ми го сглоби някога, усъвършенствал съм го постепенно, но някои неща са си оригиналните от 68-ма. И сега си го използвам. То е като днешните гравел — с шосейна геометрия, троен курбел 50/38/28, 8-ца отзад 12–25, гуми 28 отпред и 32 отзад. Не е леко, но е здраво, не ме е оставяло никога на пътя. Къде ли не съм го блъскал — Македония, Гърция, Турция...
🔹 Пътят до Сунгурларе е ясен. Още малко — и стигаме Лозарево. После хващаме северно по Ришкия проход. Там отбиваме вдясно към Съединение и Люляково. Бях ходил до Люляковския манастир и нямаше как да не го заведа. Отбиваме се — 3–4 километра по черен път, изкачване, но накрая… красота. Манастир на високо, самотен, със спокойствие като от друг свят.
Люляковсият манастир
🔹 До самия манастир има чешма и заслон — направени от местните българи и турчеещи се българи. Там те са едно. Веднъж с Иван и Кънчо се засякохме с ловната дружинка. Бяха сготвили дивеч, току-що убит. Ядене, приказки, песни… Чуден спомен, човешки. От онези, които не се забравят.
🔹 След манастира пътят ни води към Рупча. Знаеш ли шегата? „Васко да Гама от село Рупча“. А пътят до селото е — на края стига до 12% наклон. Не гледай, че някои карат по 20% — 12 са достатъчни да ти спрат тока, особено натоварен.
🔹 След Рупча пътят е почти равен. Няма какво да се измисля — просто леко вие по рида, ту тука сенчица, ту там къпини край пътя. В такова време си сам с всичко — с колелото, с мислите си, със спомените. А и с очакването.
🔹 Минаваме Планиница, леко нагоре и .. се изправяш пред гледка, която не забравяш. Поглеждаш надолу — и сякаш си на терасата на 13-ия етаж. Спускането към Вишна е такова — рязко, право надолу. Ако за миг отпуснеш спирачките — заминаваш. Натовареното колело няма милост. Ще минеш през селото като снаряд, ще събориш няколко къщи, и ще спреш чак в рекичката.
🔹 Слизаме внимателно, по завоите, надясно за малко по главния път за Айтос, и пак — рязко вляво. Там пак сме на педали И точно тогава…
🔹 Стигаме до чешма. Обикновена на вид. Но като се приближиш — „Гарсониерата“. Така я кръстихме. Защо ли? Ами има си всичко — и плоча, и стенички, и чешма с хубава вода… и въртяща се врата! Някой от местните „турци“ я е направил с мерак и чувство за хумор. Заслужава си поклонът.
Гарсониерата
🔹 Доизкачваме баира, караме сравнително по равно. И тогава, по високото, се подава село Снежа. Това село, братче… Виждал съм много красиви места. И села, и махали, и къщи, строени с обич. Но Снежа не се описва — трябва да го видиш. Къщите — накацали по склона, сякаш всеки зидар е знаел, че гради за векове. Няма кич, няма бетон. Само камък, дърво и душа.
Снежа
🔹 А природата… ехее… Небето слиза ниско, горите са като кадифе, а въздухът е такъв, че ти се иска да го гребнеш с шепи и да го занесеш у дома. Там, на едно място спряхме. Не заради умора. А защото не можеш да продължиш, когато пред очите ти е такава красота.
🔹 В Снежа няма как да не спреш. Селото е красиво, почти нереално — къщи, кацнали по склоновете, всяка с изглед към друг свят. В центъра — малко магазинче, масичка отпред и… ледена бира. Седнахме. Не защото бяхме уморени — а защото такива моменти се живеят, не се подминават.
🔹 На масата имаше останали празни бутилки. Не се сдържах — позирах театрално, с цялото достойнство на човек, сърбал прах, километри и спомени. Васко улови момента.
Тя казва всичко. Зад гърба ми — байка на Васко, на масата — шишетата. А в ръката ми — ледена бира и безценен миг.
🔹 Пихме само по една. Но смехът ни беше като за цяла каса. Бирата беше сладка като живота, а Снежа — незабравимо място на пътя към Карадере.
🔹 Отклонение за бирата.
Много хора обичат бира. Някои — защото разхлажда. Други — защото отпуска и леко омагьсва. Трети — защото така е прието. А четвърти... защото „много ѝ разбират“.
Но истината е проста: бирата не е питие, бирата е състояние.
🔹 Няма да ви говоря за Е300, малц и хмел, за газировка или Е-калории. Това го има на етикета. Ще ви кажа друго: След 100 км каране в жегата, една студена бира не те спасява — тя те възкресява. Тя влиза бавно, лекичко те пронизва, после като добър лекар минава през цялото тяло и му казва:
„Дръж се, друже, още не сме стигнали.“
🔹 Да, тя съдържа малко алкохол. И какво от това? Няма човек, който да се е затрил от една бира след 100 километра, но има много, които са продължили нататък, точно заради нея.
🔹 А най-хубавото? Когато седнеш до маса, оставиш каската и ръкавиците, и ... вдигнеш бутилката с усмивка. „Не е бира – награда е!“
🔹 След Снежа идва Белият път. Името звучи красиво, почти поетично – но не се лъжи. Това са 5 километра бял, зъл, раздробен трошляк, който не може да се разкаже. Само който го е минал, знае.
Белият път
🔹 Васко кара байк и се справя. Ама аз… аз участвам с цялото си тяло. С всяко умение, което съм усвоявал с колелото през годините. Тук не караш – оцеляваш, пазиш равновесие като по тел, натискаш с всичка сила, предното подскача, а задното се вкопчва в камънаците.
🔹 А когато е нагоре – тогава разбираш що е истинско колоездене. Няма стил. Няма техника. Има само воля, тяло и баланс. Ако се отпуснеш – падаш. Ако се вцепениш – спираш. Ако се съмняваш – не минаваш. А аз го минах без вървене и бутане. Впрочем миналата година 2024, опитах да го мина пак, сам. Еми годините си казват думата - почти цялото вървях.
🔹 Но колкото и да са много 5 километра трошляк – те така или иначе свършват. И изведнъж: асфалт! Не че е рай, ама след онова – си като по облаци. Спускаме се към Добра поляна, после вляво – на изток. Денят си тече, краката въртят, а пейзажът се сменя като сън.
🔹 По пътя минаваме през едно бивше село…
Не помня как се казваше. Всъщност – няма нужда. Нищо не е останало. Само един човек живее там – и си е направил вятърна електростанция. Да бе, сериозно – самоделна, с перки от ламарина и една шепа вяра. Светът може да се е махнал оттук, но този човек още е там – с вятъра и с гледката.
Селото, което вече го няма
🔹 А гледката… гледката е безкрай. Надолу – поля, хълмове, ленти от светлина. Няма нужда от думи. Само караш. И дишаш. И си жив.
🔹 Тук някъде, минахме и през едно странно място. Не го пише по картите. Каменни гъби, казвам му аз – ама не такива като при Кърджали. Тези са други – сякаш излезли от приказка. Или пък от древна игра на великани, които са си редили стъпала към небето.
Единият беше толкова красив, че спряхме. Имаше дори дървена стълба, подпряна на него. Васко се качи горе, със знамето, не за снимка, така ти идва отвътре.
🔹 След каменните гъби и още километри по Източната Стара планина, стигнахме до Голица. Да, същото Голица – не край Девня, а на 30 км западно от Карадере. В това село има паметник на... петел. Истински. Нарича се „Петльовден“ – не защото някой се е объркал, а защото тук се е случило нещо, което и днес кара човек да настръхне.
🔹 Истинската история...
Идват османците в Голица – да вземат. Събират малки момчета за еничари. Не питат, не чакат – грабват здравите български деца и ги отвеждат завинаги. Една майка – майка българка – отказва. Казва: „Ще заколя детето си, но няма да го дам.“
През нощта взима ножа. Не към детето, а към един от петлите в двора. Заколва го, събира кръвта и я разпръсква по портата. На сутринта идват османлиите и виждат: кръв. Страхът им надделява над зверството – не смеят да влязат. Обръщат се и никога повече не се връщат в Голица.
Село Голица
🔹 Минаваме още две-три села. Малко по някакъв главен път – колкото да усетим цивилизацията, без да ни хване. После отклонение към Горица – път що-годе приличен, но вече започва здрач. Денят си отива. Не може да се разтакаваме.
🔹 Излизам отпред. Време е да се натисне. А Васко е с тъп тежък байк, с предавки за баир. Но не изостава. Върти зад мен мълчешком без да се оплаква. Тогава му се чудех как го прави.
Сега знам – не е до байка. До човека е.
🔹 Стигаме Горица, и… пътят свършва. На картата уж има още, но на живо – не. Купуваме си нещо от магазина за надолу. И тръгваме към морето – по забравени от бога пътеки, които не водят, а се случват. Караме надолу, влизам в пясък, после в кал, после в коловози от джипове. Морето вече го усещаме по въздуха.
🔹 И изведнъж – ето го! Морето! Не се чува вик, няма фанфари, никой не ни посреща. Тогава Карадере беше диво и непознато, не като сега. Само вълните, които мият брега. Хвърляме колелетата, събуваме обувките и топваме краката там – в онова, за което сме въртели 190 км.
🔹 Това беше първият ден.
Разпъваме палатката на пясъка. Отстрани — колелетата светят като призраци. Морето шумоли някъде в тъмното. Не говорим много. Всеки си знае какво е минал. И какво точно значи да си тук.
🔹 Подреждаме "масата" — тоест каквото имаме. Парче хляб. Домати. Консерва. Малко сирене. По залък, по глътка. А наоколо — нито душа, нито лампа, нито улица. Само звезди, вълни и вътрешен мир.
🔹 Това не може да се разкаже. Само който е бил в нищото, знае какво значи да имаш всичко. Да не си гладен. Да не си сам. Да си стигнал. Да си жив.
🔹 Ставаме. Не знам кое е по-красиво — изгревът или залезът край морето. Вълните ни поздравяват. Щракваме 2–3 снимки, товарим конете… и поемаме.
🔹 Започва дълъг черен път нагоре между ниви. Ту леко, ту гадно стръмно. И ето я Бяла — първото кафе като хора. Не някакво смляно в джоб. Не бутилка вода от вчера. А истинско кафе, на маса, на сянка. Поръчваме и нещо за хапване. Сякаш светът пак се събира.
🔹 От Бяла започва дълго спускане. Към Обзор. Минаваме го като малка гара — нито поглед наляво, нито надясно.
🔹 Отбиваме се до Иракли, няма как да го подминем. Ех, Иракли… Тук въздухът сякаш ми говори. И спомените оживяват.
Тогава бях на 30, всяка вечер дискотека, танцуваме часове, и едно момиче на 18... Ще оставя на въображението ви. Някои неща не се разказват. Те живеят в теб цял живот.
🔹 След Иракли — нататък към нос Емине. Може би това беше крайната ни цел… Но кой ти гледа. Целите са толкова много, че ако тръгна да ги изреждам — няма да стигне и Черно море.
🔹 Натам е пак черен път. Поредното изпитание. Поредното смъртоносно оръжие за гумите. И стигаме до Чакала. Вдигнал муцуна към небето — все едно ни вика.
🔹 А ние? Ние сме си в глутницата. Двама вълци, с по един железен кон.
🔹 Отиваме до самия нос.
Естествено, не може да се стигне до края — тъпите военни са си го заградили.
Гледката… какво да ти кажа. Дъхът спира.
🔹 И се сещам за другите луди — онези, които минават цялата Стара планина пеша. Ком–Емине. Маратонци, туристи, откачени като нас. А като стигнат тук — ги чака една кръчмичка с огромен надпис:
„МИХАЛЯ Е ТУК.“
🔹 Не знаеш какво значи? Има си български лаф: „Абе вие Михаля ли гоните?“ Тоест — гоните нещо измамно, дето го няма. Само че… ние го гоним. И странното е — настигаме го. Защото Михаля не е някъде навън. Михаля е вътре в нас. И който тръгне по пътя — винаги го стига.
🔹 И вече сме на път обратно.
Стигаме Ахелой, после хващаме за Каблешково. Минаваме през Миролюбово и излизаме на пътя за Айтос и Карнобат. Тук вече няма романтика — само скука и шосе.
🔹 В Карнобат сме по тъмно.
А по онова време — нямаше такива батерии като сега. Моето фарче угасва. Имам челник, ама той е като за приготвяне на вечеря, не за каране. Решението е ясно. Отиваме на гарата. Хващаме влака и се прибираме.
Безславно ли? Хич не мисля.
🔸 Това беше пътят ни до Карадере и Емине. Два дни, 300 километра, прах, пот, смях и море накрая. Не тръгнахме, за да се докажем, нито за да стигнем някъде. Тръгнахме, защото имаме нужда от път, от простор, от онова усещане, че още сме живи и че краят не е в края, а вътре в нас!