Авторското право и борбата за свобода?
Сблъсках се с неочакван за мен проблем. В желанието си да помогна на хората да си спомнят кои са и да се върнат към своята истина, попаднах на нещо странно – отказ да се споделя знание с аргумента „авторско право“. Става дума за книга, която твърди, че съдържа истината за българската история. Съгласен съм с много от нещата в нея, виждам общия дух, искам да помогна да стигне до повече хора – но авторът отказва. Не иска текстът да бъде използван, дори съкратено и с линк за закупуване на хартиеното издание. Било „негово“. Това ме смути.
Нима борбата за свобода може да бъде частна собственост? Нима едно слово, което претендира да бъде пробуждащо, трябва да бъде лицензирано? Това ми се струва дълбоко сбъркано.
Истината не е патент. Историята не е нечия марка. Паметта и съпротивата не са авторски роман. Те принадлежат на всички ни – и на онези, които са паднали, и на онези, които тепърва ще се вдигнат. Да твърдиш, че говориш за България и в същото време да забраняваш на друг да я сподели – това е противоречие, което не мога да приема. Какво би казал Апостолът, ако беше днес между нас?
Васил Левски не е искал слава, нито собственост върху идеята. Не е патентовал писмата си. Не е искал пари от онзи, който цитира думите му. Напротив – дал е всичко от себе си, за да запали в хората огън, който да гори не за ден, а за векове. Апостолът е разбирал: свободата не се купува и не се продава. Тя се изживява. И тя се споделя.
Всеки, който се опитва да възроди духа на българския народ, е негов съратник. И не трябва да иска разрешение за това. Който търси отчисления, няма нужда да се занимава с народна памет. Който държи на контрола върху думите, не търси свободата, а властта.
Свободата е дълг. И ако все още има българи, които го усещат в сърцето си, те трябва да знаят: не ви трябва разрешение да се борите. Не ви трябва лиценз, за да мислите, да търсите, да говорите. Истината е на всички. А бъдещето – в ръцете на тези, които отказват да се продават.