Колонията отвътре
Как се управлява държава без армия и без обявена окупация
Седим си с браточката в кръчмата до язовира и си приказваме за нещастната ни Родина. Говорим като хора, на които им е писнало, но още ги боли. Не викаме, не философстваме, просто пускаме на глас онова, което всички усещат — че нещо в България е обърнато с главата надолу. Приказваме дълго, докато каничките вървят една след друга, а вятърът над язовира става все по-хладен. И някъде към шестата — между паузите и проклятията — стигаме до онзи общ, мълчалив извод, който не ти се иска да е истина, но е:
Колонията не е в Африка. Тя е тук.
Не идва с чужда армия и знаме, а с наши си хора, които тихо и методично изпълняват чужда воля. Не се налага със сила, а с подмяна — на смисъла, на езика, на самочувствието ни като народ.
🔹 За да се управлява една колония, не ти трябва генерал-губернатор.
Трябват ти няколко гнили души с власт, назначени и обгрижвани от външни интереси. Те не са диктатори – те са инструменти. Удобни, послушни, страхливи. Слагаш ги по върховете, и оттам нататък всичко се подрежда от само себе си: зависими медии, пречупен съд, служби, партии — всичко имитира държава, но не решава нищо.
🔹 Тиквата беше първият, който превърна държавата в павилион.
Простак с каскет и остро чувство за вятъра на интересите. Мутра с народен тон, създадена да заеме празното място след разрухата. Не случайно — а по план. За да отвори вратите отвътре.
Той не направи държавен преврат. Той направи нещо по-опасно — преврат в душата на народа. Подмени вярата с подигравка. Достойнството – с чалга.
🔹 После дойде Свинята. Без шоу, без думи. Само със сянка.
Не го виждаш. Но всичко минава през него. Не е премиер. Не е депутат. А решава всичко.
Той не е политик — той е файл в една чужда система. Папка с инструкции. В него няма морал, няма гняв, няма любов към родина.
И точно затова е удобен.
🔹 А междувременно българите вече дори не питат.
Не вярват, че може да е другояче. Мислят, че това е нормално: политиката да е театър, държавата – фирма, а героите – лица на банкноти, окачени над главите на гнусни предатели.
🔹 И когато някой каже „това е предателство“, му се усмихват.
Все едно си казал нещо старомодно. Когато споменеш Левски – се обръщат настрани. А междувременно турски служби редят схемите, английски служби ги наблюдават, а ние празнуваме „демокрацията“ си с постни декларации и чужди инструкции.
🔹 Това не е политика. Това е технология на подчинението.
Постигната с минимум усилие и максимум ефект. Системата има нужда само от няколко свои хора на възлови места. Всички останали — неучастващи, но удобни. Като спящи войници, без битка, без кауза.
🔹 Но не всички спят.
Някои усещат. Някои вече знаят. И тези „някои“ се увеличават. Става ясно, че не живеем в държава, а в спектакъл. Че изборите са списъци, а не воля. Че патриотизмът е преструвка, а управлението — назначено.
🔹 Въпросът не е „кой е виновен“.
Въпросът е кога ще се съберем достатъчно. Колко още ще търпим да гледаме портрета на Левски
над бюрото на предатели, които работят за Падишаха.
🔹 Истинската свобода не започва с революция. А с отказ.
Отказ да се съгласяваме. Отказ да мълчим. Отказ да вярваме на маски, когато знаем кой ги е поставил.
🔹 Не всички трябва да се събудят.
Достатъчно е да се събудят достатъчно. Защото Тиквата и Свинята ще си намерят заместници.
Но ако народът стане Човек — тогава всяка схема рухва.