Част 1: Европейската конституция – отхвърлена от народите
Понякога смъртта на един континент не идва с бомби, а с документи. Не с нашествия, а с параграфи. Европа, която векове наред е раждала народи, култури и идеи, бе поставена на колене чрез мастило и подпис. Но хората – поне тогава – се съпротивляваха.
🔹 Какво беше „европейската конституция“?
През 2004 г. тесен кръг от технократи и наднационални стратези представи нов основополагащ договор – така наречената Европейска конституция. За пръв път в историята на Съюза се предлагаше единен конституционен документ за всички страни-членки. Красиво звучащо на хартия, но в същността си – механизъм за заличаване на националните държави. Езикът беше завоалиран, а целта – централизация и подчинение.
🔹 Народите казаха „не“ – и това уплаши елита.
Национални референдуми във Франция и Нидерландия сринаха плановете. Идеята, че гражданите на една независима държава могат да гласуват против „европейската воля“, изкара на показ страха на тези, които стоят зад проекта. Защото народите усещаха – тази конституция не защитаваше техните интереси. Тя ги превръщаше в поданици на нещо наднационално и безконтролно.
🔹 Кой стоеше зад Конституцията?
Проектът беше ръководен от Валери Жискар д’Естен – бивш френски президент и председател на Европейския конвент, натоварен и направляван в изготвянето на текста. В Конвента участваха представители на държавите-членки, на Европейския парламент, както и на Европейската комисия, която вече съществуваше като институция. Но зад политическата фасада стоеше реален елит – влиятелни стратези, свързани с наднационални клубове като Трилатералната комисия, Групата Билдерберг и с финансирани мозъчни тръстове и фондации, включително тази на Сорос - повечето от тях с еврейски произход, както се досещате.
Това беше опит за пренаписване на Европа по плана на Дълбоката Държава, която съществува не знам от кой момент.
🔹 Провалът – само временен.
След като народите отказаха да подпишат собственото си обезличаване, ТЕ не се отказаха. Не промениха нищо съществено. Само промениха заглавието. Европейската конституция бе превърната в нещо още по-коварно – Лисабонски договор. Без референдуми. Без глас народен. Само с подписите на „представители“.
Към Част 2: Лисабонският договор – тихият преврат в 3000 страници